Българската школа подготвя рефери за финалите на Шампионската лига без излишна паника

Българската школа подготвя рефери за финалите на Шампионската лига без излишна паника

Българската волейболна школа дава добра основа, която ни позволява да свирим без проблеми дори финал на Шампионската лига, твърди международният съдия Ивайло Иванов в 95-минутен разговор. Той говори открито за началото си, натиска върху арбитъра, новите правила и цената на професионалния живот.

От ролята на играч до съдия на най-високо ниво

Като юноша в началото на 90-те Иванов играе в школата на Славия, но бързо осъзнава, че няма да стигне до върха като състезател и избира пътя на съдията. Първият курс в Славия дава трета категория – отправна точка „от кота 0 нагоре“. След изпити идват втора, първа и национална категория; след националната следват три години наблюдение и кандидатстване за международен курс. Иванов преминава международния курс през 2006 г. и помни баджа от първия си мач в Шампионската лига през 2009 г.

Мечтата му винаги е била Олимпиада, но като съдия, не като играч. Подкастът VOLLEYCAST води разговора до татуировката с Олимпийските кръгове, направена след квалификацията за Игрите. За видимостта ѝ той казва директно: „Защото аз не исках да се вижда толкова явно… Не е общоприето и не е много нормално съдията да излезе отгоре и да е целият в татуировки.“

Практиката в България и коментарите от колеги

В разговора излиза и коментарът на Гьонов: „Трябва да си леко луд според мене, за да си съдия в който и да е спорт в България.“ На това Иванов отговаря лаконично: „Не знам дали трябва, ама помага.“ Тезата е ясна – отдадеността и характерът помагат да се издържи натискът в бранша.

Правила, видеопроверки и границата на субективното

Иванов разглежда актуалните промени в правилата за пускането на топката: носената топка винаги е била грешка, а преди промяната борбата на мрежата достига крайности. Новите разпоредби, тествани през лятото, вече важат във всички първенства, включително евротурнирите. Нападателният удар остава без промяна; пускането следва да е „кратък контакт, в една посока“. По темата той предупреждава, че оценката е лична: „Теория всеки знае… Има ли момент на задържане или няма, това е преценка на всеки човек.“

За видеопроверките Иванов признава, че технологиите помагат, но не са безгрешни – камерите не винаги улавят кадъра с най-голям контакт на топката с пода. Като пример той споменава спорния кадър от финала на Шампионската лига през 2017 г. между Тренто и Зенит, където на негово виждане топката изглежда вътре, но допуска, че това е „чисто теоретично“.

200 решения в един мач

Натискът върху съдията често е подценяван: „Ако са около 200 точки, това са 200 изсвирвания, 200 решения. Ако съдията сбърка един или два пъти, това тенденциозно ли е? Нарочно ли е? Обаче всички се обръщат към съдията.“ Иванов подчертава, че добрият съдия трябва да е „невидим“ – да не е тема на мача. Той не харесва футболните аналогии, когато загуба 3:0 бива обяснявана с решение на рефера.

Картоните са рядкост в практиката му; предпочита да спре проблема рано с поглед или жест: „Аз съм винаги бил привърженик с игра да се спечелва гейм, съответно мач, а не с някакви административни решения.“ Различава емоцията от провокацията и следи кои състезатели са импулсивни и кои търсят границата.

Цената на пътя и атмосферата в залите

Иванов описва живота на международен съдия като серия от пътувания, в които летните отпуски са рядкост. Той използва неплатен отпуск и работа от вкъщи, за да следва календара – маршрут, който често минава от Бразилия до България, после до Канада, пак в България и към Филипините, при разлика във времето от 7-8 часа. На въпроса каква е цената, отговаря сухо: „Личният живот, свободно време, почивки.“

Най-неприятни са личните обиди, особено анонимните в социалните мрежи. Хейтът според него понякога значи, че вървиш в правилната посока: “Имаше хора, които са ми казвали, че няма да съм съдия, а „минаха години и аз съм тук, тях ги няма“.”

За залите той разказва анекдоти – на африканското първенство при жените официалната вместимост е 4700 души, но на финала са били над 7000; шумът е непрестанен, с вувузели, атмосферата прилича на карнавал със самба и барабани. Залите са пълни и шумни, но без футболните агитки.

Кой е най-хубавият мач за него – четвъртфинал в Париж, Италия-Япония. „Аз въобще не усетих кога е минало времето.“ Мачът е бил над три часа, без скандали и почти без видеопроверки – пример за съдийство и игра на върхово ниво.

CATEGORIES